СЛЪНЧОГЛЕДИ

  

Ах, ето де ме ти изведе, 
ти, който нявга властно обеща 
на мойта гордост - вихрени победи 
и жар всерадостна на любовта. 
Скърбя в градини глъхнали и бледи, 
обител на покрусена мечта. 
Аз чувам тиха жал по утринта 
на слънце невидели слънчогледи. 

Кому бе нужна моята съблазън 
Защо съм обнищен, защо наказан - 
не знам. Неведа черна заслони 

бездънното небе на мойто Време 
и то ми праща днес нощи и дни, 
които само Тя ще ми отнеме. 
 

Стихотворението не е печатано приживе на поета. Излиза за първи път в сп. Изкуство, год. I, кн. 1 от 1919 г.